Милорад  Павич

ПАРТИЯ ШАХ С ЖИВИ ФИГУРИ

Някъде към Гюргево Петър Коич си затъкна брадата в жилетката и изяде вечерята, поднесена му в ресторанта на парахода “Делиград”. Когато обърса уста и отново си разчеса брадата, покрай парахода в тъмнината плаваше Пеща. Тази негова брада беше хубава, златиста и дълга. Вечер преди лягане Коич имаше навика да я връзва на възелчета, за да не забрави какво трябва да свърши на другия ден, а сутрин ги развързваше и само чепкането на брадата на определени места го подсещаше кое възелче какво значи. Сега, между другото, едно възелче беше останало в брадата му неразчесано вече цяла седмица и Коич изобщо не можеше да се сети за какво го е връзвал някъде още при Виена.

“Какво ли може да е? ­ за кой ли път си блъскаше главата той, ­ да не би да е нещо във връзка със сандъците за из път?”

Плати вечерята, записа както обикновено сметката със ситни цифри на единия от ноктите си на лявата ръка и огледа сандъците си, големи колкото ковчези.

После сплете пръсти под възглавницата и разположи в просъница глава на нея. При Белград “Делиград” свърна в Тамиш срещу течението, а врабчетата, кацнали на водата, загребаха покрай кораба. Това го стресна. Като пристанаха и излезе на палубата, облаците едва не го събориха, тъй ниско и бързо прелетяха над него. Коич излезе на панчевското пристанище, нарамил торбата със саби, и тя беше толкова тежка, че товарът го разсъни. Нае лакиран файтон със сънливи коне и файтонджия, който носеше онзиденшна брада, и сядайки, промърмори:

­ При “Тръбача”!

Пътуването беше приключило, ноктите и дланите му ­ ситно изписани със сметки, и Коич бързаше да измие всичко това от себе си и да го забрави. В странноприемницата “Тръбача”, където даваха стаи на етажа, а в приземието киносалонът беше изместил някогашния театър, взе стая с изглед към площада. До прозореца имаше възглавница и той на тази възглавница пи кафе и се излежава някое време в очакване да се разсъмне съвсем и да се отворят продавниците. Лежеше изкъпан, ноктите и каучуковите му маншети бяха чисти и сметките му начеваха отново. Четеше книга, разтворена на дланта му, и местеше пръсти, за да види какво чете, а после извади пътническата си кутия за шах, сложи я, както си беше затворена, пред огледалото и изигра една партия сам със себе си. Половината дъска беше негова, а втората половина ­ на онзи в огледалото.

Когато долната панчевска църква (Даниловата) удари осем, Коич стана и излезе на улицата. Облаците го следваха в крачка и той газеше сенките им на пътя пред себе си. Мина край една витрина, където на пода гладеха чаршафи с ютии с дълги ръкохватки, а вместо шапка около лампата бе закачена кърпа. После прекоси парка и се намери на ъгъла пред сградата до Магистратурата, която беше с многобройни прозорци и витрини в приземието. Всички тези витрини имаха вместо завеси знамена. Преброи ги и реши, че броят им е колкото трябва, и почна да влиза в магазините и да наема витрини. Това беше най-лесната част от работата и той я свърши бързо, хвърляйки пред себе си къси погледи, всъщност половината от погледите, необходими, за да стигнат до събеседника. Все още беше муден, кибритената му клечка догаряше още преди да си запали лулата, а времето мереше с лулите: третата лула е пладне, петата ­ вечерта. Все още при първата лула, прати да пренесат от хотела сандъците и тогава, в часа, когато има най-много народ по улицата, на всички прозорци до голямата сграда до Магистратурата се появиха и заблестяха в сърма и злато униформите, които бе донесъл от Виена. Бяха осем бели, копринени, обточени с кожа куртки, и осем червени, обточени със злато и обсипани с люспи от скъпоценни камъни войнишки дрехи. И едните, и другите имаха дантелени яки и къси саби в кожени ножници, с посребрени напръстници на върха им.

Петър Коич ги огледа всичките и се върна в странноприемницата, този път в приземието, в киносалона. Там вече прибираха седалките, както беше уговорено, и приготвяха червената и бялата боя за боядисване на пода. Коич прегледа доволен подготовката и се качи пак в стаята. Ядеше само готвено в птича мас и все още насън, като някога, се държеше за възглавето на майка си като за спасителна лодка. Преоблече се, сложи си кърпа под брадата в яката, защото знаеше, че ще се поти, взе кожената папка с шивашки скици и погледна през прозореца. Наетият шивашки калфа беше вече на улицата и се разхождаше на подскоци, като да прескачаше годините. Коич провери адресите, на които беше пратил писма от Виена, и ги отбеляза на ноктите на лявата си ръка. Трудно запомняше имена и не обичаше в негово присъствие те много-много да се споменават. От една кутия в тютюнев цвят извади визитните си картички и изпрати хотелското момче да извести за посещенията му. Започваше най-сложната част от работата, отбелязана с втората лула за този ден.

Шивашкият калфа Коста Сарич от горната улица вървеше напред и звънеше или чукаше с халката, а Коич стоеше замислен и чакаше да се отвори вратичката на портата за колите. Облаците на небето бяха колкото мислите в него и всичко това се разбъркваше. Звънът оставаше някъде дълбоко в сградата и идеше по-скоро откъм съседната улица, отколкото откъм тази, а хората го срещаха по тухления под и отваряха или хвърляха през прозореца ключа на момчето.

­ И мисълта е кръвообращение. Но не е в мозъка, ами в сърцето, то е истинският є орган, защото тук мъдростта се пречиства като кръвта, но чрез друго дишане... Успееш ли обаче да превърнеш дишането в мисъл, такава енергия се освобождава, че очите в главата ти може да си сменят местата...

Пред тях беше една педя улица и в нея ­ портата на братя Николич. Вкъщи завари само по-младия, Алекса. Стоеше на прозореца и в мига, когато влезе Коич, той, като да хващаше муха, улови един врабец, кацнал на прозореца му да се нахрани. Обърна се победоносно към Коич, протегна пилето в шепата си и я стегна така, че то да запищи.

­ Дай десетачка да го пусна! ­ каза Алекса на госта и с огромната си ръка стисна крачето на птичето, готвейки се да го счупи. Коич го гледаше и едва позна ръцете му, втвърдени като лопати някъде по бойните полета, ръцете, които, както сам Алекса казваше, осем военни години не е имал време да погледне. А после, като се върнал в дома си в Панчево, седнал на масата, съгледал ги, не ги познал и ужасно се уплашил само като ги зърнал.

Крачето пукаше. Пилето пищеше отчаяно и Коич извади бързо десетачка и протегна края є на Алекса. Държеше другия край, докато домакинът не освободи пилето, и тогава седнаха.

­ Не сте се променили, господарю Алекса ­ каза гостът, докосвайки като в треска раменете си с уши.

­ То се знае, че не съм ­ подхвана домакинът. ­ Като кихна, задникът ми дърпа гръкляна. Та какво предлагаш ти, Коич?

­ Разбира се, че същия чин и звание, които сте имали във войската ­ успокои Коич събеседника си и проточи поглед чак до шивашкия калфа. ­ И оръжие като във войската. Полски топове на колела. Със седалка, разбира се!

Поднесоха малко печен черен дроб от гълъб в кисело мляко с пипер и Алекса Николич постави решителния въпрос: въпроса за цвета.

­ Не е удобно, знаеш ­ каза, мушкайки пръст в ухото си той, ­ идвам от Галиция. Още ми скърца в зъбите калта и не мога да си спомня от страх съгласните, а дойде ли петък, сънувам, че някой вади сабя насреща ми. Ами че те там още се колят, белите и червените руснаци, нищо че войната свърши, вестниците са пълни, тъй че хич не е все едно кой цвят ще изберем.

­ Избирайте сами! ­ отвърна ехидно Коич, докато гледаше как артилерийският капитан Николич му досипва с вилицата си черен дроб от гълъб в чинията.

“Че то ботушите му са по-умни от него!” ­ помисли си той и веднага се сепна, защото си спомни, че неговата собствена майка му се караше така.

­ Обувките ти са по-умни от тебе! – рече му и Коич се загледа в току-що купения си във Виена чифт обувки.

­ Бял! ­ реши от свое име и от името на брат си Алекса Николич и доля от чашата си малко вино в чашата на Коич.

­ Много добър избор, господарю Алекса ­ кисело каза Коич и разгърна кройката на белия мундир. ­ Само че има нещо малко неудобно. Като в истинска война единият от нас двамата може да бъде отстранен от полето на честта.

­ Как така? Това предварително ли се знае?

Коич прехапа устни и добави бързо:

­ Разбира се, че не се знае и не може да се знае. Но работата е такава, че всичко може да се случи и трябва да си готов.

­ Годината закъснява, драги Коич, господин октомври се навлече до зъби. Както преживяхме казаците, така ще преживеем и болното си гърло. Мерете, господарю Коич, мерете!

И шивашкият калфа Коста Сарич се вторачи в господаря Алекса. Мушна му платнения метър между краката, там, където мястото е винаги сгрято, и работата почна оттук нататък.

Навън валеше сняг и Коич пак се сети, че обувките му според модата са изработени, че да оставят подире си следи, изобразяващи монограма на лицето, което ги носи. Огледа се и за своя изненада вместо инициалите ПК в снега забеляза съвсем непознатите ММ. Оставаха подире му върху снега съвсем ясни, като доказателство, че са му опаковали погрешен чифт обувки.

­ Знае ли човек кое е добро! ­ успокои се Коич и тръгна към д-р Читински.

В гостната на д-р Читински прозорецът беше с пет крила: предното гледаше към Тамиш, двете странични ­ нагоре и надолу по улицата, горното ­ към снега и дъжда, и петото, педя голямо надолу ­ да се вижда кой звъни. През това пето стъкло се подаде на д-р Читински шапката, нахлупена над очите тъй, сякаш се боеше да не му види дяволът кръста на челото му. За д-р Читински се говореше, че си мие косата с урина, за да се сгъсти. И наистина, помежду редките му коси, сплъстени като повесмо паяжина на главата, отведнъж към трийсетата му година започна да никне къса и остра четина, съвсем различна, особено по темето, от предишната му коса. Пътят между двата вида коса разделяше живота на д-р Читински на две части. Обществена тайна беше, че той отдавна и безнадеждно се е загледал по Ленка, дъщерята на вдовеца Шварц, търговеца, която лудееше по някакъв офицер и си хапеше устните, за да почервенеят, или пък си щипеше бузите, за да им върне руменеца, колчем чуеше конски тропот под прозореца. А Читински стана лекар така:

Почна война, беше 1914 година, той се яви на комисия, мобилизираха го в австрийската войска и го хвърлиха в Галиция. Там едно утро се предаде на червените казаци и постъпи доброволец при тях. Като свърши войната, бойните му другари му рекоха тъй, докато чистеха пушките си с лимон и заплюваха с тютюн в раните си:

­ Не отивай в Русия или във Франция, твърде млад си. Следващите четирийсет години там ще управляват онези, които водиха и спечелиха войната ­ значи връстниците на твоя баща. А тежко на онези, чиито бащи са спечелили война ­ светът никога няма да бъде техен! Иди в Германия, тя загуби войната, там ще се търсят млади хора, които не са виновни за поражението, там бащите изгубиха играта и няма да се съвземат. Не навсякъде светът остава за младите...

Читински ги послуша, отиде в Германия и завърши медицина. Някъде във Виена на лотария му се падна голямата награда ­ млада немкиня. С нея и с лекарска диплома в джоба Читински се върна в Панчево. Отвори докторски кабинет, а Ковачка, както нарекоха пришълката, ­ шивашки салон. Д-р Читински беше вече на възраст, когато Ленка Шварц стана за женене и когато заради нея започна да му никне по описания начин нова коса.

­ С два зъба иска да оре земята ­ злорадо говореха за неговата късна любов, а той си връзваше връзката около голия врат под ризата и всеки ден по пладне седеше на прозореца и гледаше как щъркелите прелитат Тамиш и как сивите им сенки гасят техните пъстри изображения във водата.

­ Като че ви хранят с мазен пушек, така изглеждате, драги Коич ­ заговори той на стария си познайник. ­ Какъв дявол ви носи насам?

Пред него на масата имаше шише вино, червено като очите на ангорски заек, и дъска с наредени фигури за шах. Коич отдели топовете и пешките и каза, че тях той вече ги е осигурил.

­ Остават ми конницата и офицерите. И то червената конница! Никой не ще да се наеме. Твърде много прилича, дявол да го вземе, на съобщенията от вестниците. Ако не бяха поръчани костюмите, щях да сменя цвета, а сега няма как...

И Коич се вгледа внимателно в гънките на домашната дреха на домакина. Понякога имаше усещането, че в гънките на нечия дреха може да прочете скрити думи, и сричаше бележките, които движенията на тялото оставяха в гънките на палтото или ризата, откривайки тайната мисъл на онзи, който ги носи.

­ А какви са ви конниците? ­ попита д-р Читински.

­ Тривърха шапка, мундир червен или бял, плетеница около врата с връзка и часовник на връзката, дантела на гърдите и около китките, жилетка, обсипана с гарнитури, светла. Ботуши и книга в подгъва на ръкава.

­ И книга ли? ­ каза д-р Читински и се учуди.

­ Да, всеки участник ще носи по една книга по свой избор. Това е предложение на книговезеца, който също ще бъде между офицерите. Не знам само от кои, защото никой още не се е определил за червените.

­ Ето сега ще имате първия ­ отвърна весело д-р Читински и премести коня от дъската. ­ Аз пък се наемам да вляза в червената конница и да ви намеря и останалите: още един червен и двама бели конници. Предварително може да се разбере кой какъв цвят ще иска. Но не това е важното. Намерихте ли цар и царица? Щото тука вече ще хвърчи перушина!

­ Не съм и, да си призная, не се решавам да ида при когото и да е.

­ Ами първо трябва да питате Сърданович и Шварц. Чак после, ако откажат, продължавайте нататък. Иначе няма да могат да ви операт нито Дунав, нито Сава. Нали знаете приказката: когото го е ухапало бясно куче, той трябва да изяде хляба на четирийсет къщи. Та в случая, Коич, ухапаният сте вие. Хай да ви е наслука!

Слизайки по стълбата, дървена и всяка година мазана с лак, Коич си мислеше, че очите на лекаря урочасват, като да е два пъти закърмен, и потриваше ръце, защото му се стори, че нещата най-сетне тръгнаха. Отби се в съда и помоли да му отделят осем млади писари за белите войници. Червената част вече беше набрал от занаятчийските калфи и стъкларските работници.

После отиде в ателието при Ковачка да прегледа лентите, рюшовете, дантелите и кантовете, приготвени за новите дрехи. Остана доволен. Гледаше с учудване тази малка работилница, в която, както се знаеше из Панчево, тайно се правят предобедни сеанси за по някой по-представителен господин. Гостът, пълен с бели порцеланови зъби, сядал във фотьойла, а отпреде му Ковачка и някоя от нейните млади, добре платени по този случай клиентки под музика от грамофона си сваляли една на друга всичко ­ от гребена в косите до чорапите на краката. После се обличали, туряли си ръкавици и се покланяли на госта, който протягал ръка, за да ги награди и да му целунат пръстена.

Коич излезе от работилницата на Ковачка, провирайки се между острите върхове на декоративните палмички, чиито крайчета бяха забодени в тъканта на собствените им листа, за да не бодат посетителите...

Върна се в “Тръбача” и легна след обеда да отдъхне. Усещаше виното в клепачите, които през затворените му очи оцветяваха светлината в червено и бяло с ударите, според както кръвта наблягаше или се отдръпваше.

Стана полусънен и в полумрака напипа като рана възелчето в брадата си. Още веднъж опита да се сети за какво го е вързал, но щом запали, светлината разсея всички мисли. Трябваше да отиде у Сърданович на вечеря. И Коич се намери пред къщата преди определения час, въртейки около пръста си часовника на синджирче. Горе, в осветените стаи, те седяха вече на масата и се обзалагаха коя камбана ще удари първа пет ­ онази от горната църква или другата, от кулата в долната улица. Тамиш се пенеше някъде в мъглата, ловяха последната риба за тази година, удряйки с отровни пръти по талвега на водата, а по прозорците трептяха свещите, защото минаваше войска. Пийна бира при Байферт, усети, че са изстудявали чашата вместо течността, намръщи се и отиде у Сърданович.

Сърдановичи бяха дошли при странни обстоятелства в Панчево.

­ Шибаш тръните с пръчка, пък никнат цветове ­ беше единственият коментар на стария Сърданович по повод необикновения случай, довел ги тук. А именно: преди да дойдат в Панчево, те имали вече деца и никога не били идвали в този град, когато един ден тяхната, тогава четиригодишна, щерка рекла на родителите си, че в Панчево има къща и в тази къща ­ мъж. Родителите се смели, но тя описала сградата с желязна ограда и порта за коли, с овощна градина зад къщата покрай реката. Настоявала да я отведат там. Когато пристанали, повече на шега, отколкото на сериозно, и тръгнали с файтон ужким на път, момиченцето ги напътило първо при моста на Дунава, после до Тамиш и ги въвело в Панчево. Пътували през града, докато не им показало къщата, и тогава родителите престанали да се смеят. Сградата отговаряла на описанието, а момиченцето скочило от колата и викнало:

­ Вие вървете направо в къщата, а аз ще мина през градината...

Казват, Сърданович така се смаял, че се заклел, ако все пак всичко излезе на добро, до края на живота си да се бръсне с брадва.

Личало, че в къщата се е залежал болник, защото в градината вместо овошки били засадени дървета, лекуващи с въздух. Тази къща принадлежала тогава, както и по-късно, чак до Втората световна война, на твърде видния търговец Шварц, който казвал, че парите печелят хората, а не хората парите. Тогава дъщеря му Ленка била точно на четири години, колкото Сърдановичевото момиче, и тъкмо била изгубила майка си. Шварц посрещнал непознатите посетители с учудване, Сърдановичевото дете отишло при него и го представило на родителите си:

­ Това е моят мъж...

Старият човек помислил, че детето не е с всичкия си, но тогава то го запитало:

­ А какво направи с парите, които скрихме под прага на трапезарията?

Шварц онемял за миг, защото той и покойната му жена навремето си наистина били скрили пари под този праг.

­ Харчиш ли ги? ­ попитало детето.

­ Харча ги ­ отвърнал изуменият човек.

­ Защо ги харчиш, като знаеш, че заедно сме ги придобили и се разбрахме да не ги пипаме и да ги оставим за мираз на Ленка?

После малката Сърданович взела Ленка в скута си, сякаш не є е връстница, а наистина є е дъщеря, погалила я и я целунала. Поискала от родителите си да се преселят в Панчево. На Сърданович това му било изгодно, защото било удобно за работата му по границата, която тогава минавала през реката, и така семейството се преселило. А Ленка Шварц и малката Сърданович станали неразделни, заедно израсли, случаят не се споменавал повече в дома на Сърданович, но останали приказката и необикновеният прякор на Сърдановичевата дъщеря, която още като дете нарекли “фрау Шварц”.

­ Вижте, има нещо нечестиво тук! Тича след нея, като че иска да суче ­ шепнели подир Ленка Шварц, щом видели двете момичета заедно. Те обаче пет пари не давали за хората, слагали си ръцете в един и същ маншон и младата Сърданович понякога отсичала в отговор на такива мълви:

­ Е та какво? Татко и до ден днешен се бръсне с брадва!...

Къщата на Сърданович беше на ъгъла срещу “Тръбача”, огромна, с обширни стаи, застлани с по няколко килима едновременно.

По рафтовете блестяха книги, от които стърчаха най-различни бележки, изрезки от вестници, сложени под кориците, ситно изписани ленти от коприна, карти за игра или пък направо други, по-малки книги, напъхани в устата на големите. Мътната светлина на гравирани в кожените корици заглавия, залети с течно злато… Жигосани мъртви създания, на които човекът е дал своя език. За Сърданович се говореше, че могат да прочетат една книга чрез друга.

Когато Коич се озова настанен на трапезата, без шивашкия калфа, сам и кривоглед повече от всякога, идеше му да потъне в земята при поднасянето на сармите. Знаеше, че докато си пълни чинията, всички мислят:

“Зелето гледа, месото вади!”

Отвори дума за работата чак накрая, когато след печеното прасе поднесоха пуешки гърди, за да преминат след туй към постното. Съвсем неочаквано фотографът Ронаи, който беше на вечерята, спомена за мероприятието. Коич се смути и започна отдалече:

­ Разбира се ­ говореше той и погледът му придобиваше обичайната си дължина, ­ за цялото начинание би било голямо нещо, ако господарят Сърданович реши да участва. Естествено, не става дума за офицерските и други роли. Нека господарят Сърданович благоволи да вземе ролята на царя, пък царицата, както е редно, ще играе госпожа Сърданович. Седалки са осигурени ­ кресло със странични облегалки и на колелца за царя, а за царицата ­ фотьойл в старонемски стил, който също може да се мести, без да се става от него.

­ Глупости! Това не е за папа и за мама ­ прекъсна младият Сърданович Коич и надроби трохи хляб в чашата с вино. ­ Сестра ми и аз ще купим два билета. Вие пратете утре Ковачка да вземе мярка на мене и на сестра ми. Нали така, папа?

Младият Сърданович имаше толкова силна брада, че му късаше яките на ризите, та се налагаше след третото им обличане да ги хвърля. Имаше навика да употребява загадъчното изречение: Чуждо не щем, свое нямаме! и сега гледаше баща си, уверен, че предложението му ще бъде прието, защото старият Сърданович правеше каквото кажеше синът му, и писалището на младия “чорбаджия” беше мястото, където се решаваше всичко значително в дома и за имота на Сърдановичи.

­ Разбира се ­ отвърна домакинът, сякаш позачуден.

­ Какъв цвят ще благоволите да наредите за костюмите? ­ намеси се Коич, боейки се да диша, за да не обърка в решителния момент работата.

­ Какви цветове имате? ­ попита старият домакин ­ Мигар могат да бъдат други освен черен и бял като враните?

­ Ще има червен и бял ­ изтърси Коич и се загледа в изписаните си длани.

“Мълчанието обединява ­ мислеше си той смутен. ­ Думите изразяват интелекта в състояние на разпокъсаност, изреченията са счупени огледала, образът е изскочил от пукнатините; щом се проговори, съветът се разпада и раздробява в много неща... Думата е точката на разклоненията на стъблото...”

Домакинът имаше вид на човек, преял със смях и когото сега го боли стомахът.

­ Откъде измислихте тъкмо тези цветове?

­ Ами вижте, не е удобно в черно, не сме на погребение. Коя особа от нежния пол би желала да се появи в черно? Ще признаете, че така е по-весело...

­ А знаеш ли ти ­ попита тогава фотографът Ронаи ­ какво означават тези цветове?

­ Разбира се ­ оживи се Коич, като усмири пръстите си и скри нашарените си длани, ­ черният цвят е най-старият и съдържа всички други цветове, той е в знака на Сатурн и символизира вятъра и смокинята. Белият е в знака на Юпитер, дяволът може да се преобразява само в бели неща. Докато червеният значи власт, защото е в знака на Слънцето, символизира портокала и носи огъня като знак. Накратко, черният, белият и червеният цвят са възрастни, пълнолетни цветове, а останалите цветове са младежта.

­ Не питам за това ­ отбеляза домакинът, като дишаше тежко и издухваше мустаците си от ноздрите.

­ Той пита какво пише във вестниците за този цвят ­ добави подигравателно младият Сърданович.

­ Знаете ли, господарю Сърданович ­ посърна бърже Коич, ­ докато вие мислите, Дунав пътува три дни. Орех, хвърлен под Белград, стига на третия ден вечерта до Черно море. Какво сме ние за Черно море и какво е то за нас? Изберете си прочее, който цвят искате, на мен ще ми бъде приятно.

­ Нека реши сестра ми. Който цвят избере тя, същия избирам и аз ­ изстреля като от пушка младият Сърданович и се засмя със забележката, че цветовете могат да бъдат твърде поучителни.

Девойката нищо не каза, станът є се изтъни още повече, замисли се, сякаш никога няма да забрави майчиното си мляко, и внезапно прихна да се смее. Руменината тръгна странно от лицето є нагоре, преля през челото и отиде под косата. Тя каза, че, то се знае, избира червения цвят, и всички се сбогуваха бързо-бързо с Коич, свършвайки работата за миг. Като че бързаха да се отърват от него, изпратиха го чак до прага. Той полетя по каменната стълба, излизана като оглозгана кора хляб, и се обърна към дома на Шварц, доволен, че повече не ще трябва да предлага червено. Чак на улицата забеляза, че още държи в ръце чашата вино, която е забравил да остави горе в стаята. Като не знаеше какво да я прави, Коич я изля, влезе обратно през голямата порта и я остави на прозореца. После се отправи при Шварц. Пътем, на улицата, погледна една звезда и си помисли, че този му поглед ще пътува към нея и когато той вече ще е мъртъв.

Шварцови, баща и дъщеря, нямаха нищо против да си поделят ролите на белия цар и царица. Техният сродник, д-р Стеван Михайлович, вдовец, който се случи на гости, взе ролята на единия бял конник и веднага си купи билет. Но Ленка имаше специални изисквания. Първо, искаше да є се направи същинска рокля с обръчи, талията ­ на шнур и под нея ­ една педя мрежа и още два телени обръча. Второ, искаше да знае дали ще участва младият Кирилов, поручикът, за когото беше сгодена. Той още не беше пожелал да каже нищо. Коич трябваше да я уверява, като излъга, че Кирилов е купил вече билет и че, разбира се, ще бъде на нейната, бялата страна. Това я успокои и бащата и дъщерята внезапно станаха много любезни с госта.

Настаниха го в креслото с копчетата, над камината се виждаше пълен кантар с билки, а през свещите във формата на червени ябълки със запалени фитили пламъкът потъваше все по-дълбоко. Това означаваше, че времето за посещение е ограничено и че светлината сама по себе си ще напомни на посетителя за часа на тръгване. Дотогава Ленка стоеше пред госта и в бялата є плът чернееха кръглите дупчици на ушите, ноздрите, средата на устата. И също такива очи, като две тъмни дупки, се чернееха на лицето є. Седем черни отвора гледаха в него като седемте нощи на седмицата. Копчета от раковини, на големина колкото малки чинийки, дълъг гердан, затъкнат в колана, а на края на гердана кожена връзчица, където Ленка отбелязва думите, които разбира нейното куче. Имаше тежка коса, та не є трябваше възглавница, цялата прехвърлена на едното рамо и вързана на лявата мишница.

Поднесе вино и кръстовидни курабийки.

После отиде до един вграден шкаф, отвори двукрилата му врата и зад нея се показа прозорец, пълен с птици и цветя. Коич седеше и усещаше направо две сърца в себе си ­ сърцето и сянката му, едното, което движи червената, и другото, което движи бялата, лимфна кръв през него. Седеше и усещаше как пламъкът потъва във восъчните ябълки, гледаше Ленка и през цялото време търпеше на тила си погледа на д-р Стеван Михайлович, Ленкиния роднина. Този поглед не беше особено дълъг (д-р Михайлович очевидно го разтегляше), но имаше тежестта най-малко на синджир за часовник. От този поглед Коич се чувстваше, като да е между два хляба, като да е на кръстопът. И наистина, ядеше кръстовидни курабии...

Тогава Ленка дойде при масата и с дръжката на вилица в купичка с мед, където записваха имената на посетителите, записа името на Коич. Посещението бе свършило. Разделиха се така, че Ленка взе края на Коичевата брада между пръстите си я целуна, без да сваля очи от госта. А баща є го прегърна през кръста под палтото му, хвана го за каиша над джоба на панталона и така, държейки се отстрани, го отпрати по стълбата.

­ Кой ще победи? ­ попитаха го двамата на вратата, но той се отбраняваше, клатеше глава и се кълнеше, че това не се знае отнапред, че всички саби са двуостри и че играта ще покаже победителя.

Връщаше се печален в стаята си, ушите му бяха тежки, разпределението на ролите не стана така, както се надяваше в дъното на сърцето си. Щеше му се да е на мястото на Шварц ­ стария вдовец, тежък като стълбище, ­ да бъде самият той в разкошната дреха на белия цар, водейки Ленка за ръка. Вместо това се чувстваше като налят с вино от убития цвят очи на д-р Михайлович. Отиде в хотела, който беше мрачен. Само в кръчмата под хотела имаше светлина, колкото да я засенчиш с шепа. Вътре около една обърната маса седяха трима офицери и играеха комар. На трите крака на масата стояха шапките им, а на четвъртия беше закрепена свещ и восъкът капеше по картите. Картоиграчите държаха по чаша вино между краката си, а чашите с наклонени гърла звънтяха, щом изскочеше козът. Коич се загледа през прозореца и позна поручик Кирилов. Той губеше на комар и вече трети път си изуваше ботуша да вземе жълтица от него. Въпреки младостта му сноп бяла коса разделяше косите му, пресичаше веждите му и мустака и вероятно продължаваше пътя си през косматите гърди на поручика. Говореше се, че пръстите му измръзнали по време на поход така, че вече не може да прави кукиш.

Коич бутна вратата с крак, някъде в горния є край издрънча звънец, вързан с въженце като куче, той влезе и се поздрави с офицерите. Преди малко у Шварцови Коич беше взел истина на вересия и излъгал, че е разговарял с поручик Кирилов, та сега използва случая наистина да извърши това.

­ На господата сигурно е известно, че вече три дни се говори само за бъдещото начинание с благотворителна цел...

­ Млък, да не съм те чул! ­ викна му Кирилов и отново посегна за ботуша си под масата. После наля голяма чаша вино, обърна се към Коич и го накара да я изпие насила.

Като гледаше поручик Кирилов през стъклото и виното, Коич отведнъж побледня и се сети, че е пропуснал едно от най-важните неща в цялата работа. Не се е погрижил кой ще бъде резервната червена царица. И почна трескаво да умува как да оправи работата в последния час.

­ Дали господата са разположени да вземат участие със своите действителни чинове, но с по-хубави униформи? ­ попита бързо присъстващите. ­ С чудесни бели или пурпурни униформи, кой каквато предпочита, с обувки с копчета и чорапи, вързани под коляното, с дълги жилетки и с мундири с ресни. Благоволете да определите цвета, а шивашкият калфа ще дойде сутринта в казармата да вземе мярка от мундирите ви, достатъчно е само да запретнете ръкави.

­ Аз избирам бялото ­ каза един от офицерите, който печелеше. ­ То символизира земята и ябълката е символ на белия цвят.

­ Аз обратното! ­ подхвърли на инат Кирилов и продължи да играе, губейки пак.

­ А кой ще разиграе партията? ­ попита третият офицер и Коич отговори с потреперващ глас:

­ Миша Величкович и Конда-младши.

­ Ега ти партията! ­ забеляза офицерът и хвърли карта, която обра цялата ръка. ­ Дай и на мен една бяла униформа.

Коич се поклони и безшумно изтича при Ковачка да поръча още една женска дреха, съответна на онази, шита за червената царица. После отиде в хотела, внимателно обръсна хубавата си брада. Пак се натъкна на възела, завъртя глава и мушна в джоба си кичура брада с възела. Сега беше голобрад и можеше да вземе ролята на резервната червена дама. После легна в прохладните, още леко влажни чаршафи, гладени на пода с ютия с дълга ръкохватка, и заспа. Както обикновено не сънува сънища, а само думи, думи, които някой отчетливо, сякаш му диктуваше, му казваше и за които той едва на сутринта за миг си даваше сметка, без обаче да стигне до дълбокия им смисъл, а после сънят изчезваше бързо, като цветовете на току-що изровен и изложен на светлина и погледи сандък.

Събуди се рано. Лежеше по гръб и гледаше какво току просветва и шепне в здрача, чувствайки се сам като никога и по-кривоглед от всички останали. Наоколо му наново минаваха отминалите дни и всеки един от тях разваляше другия, докато накрая седмицата плесенясваше и вече не ставаше за нищо. Някъде в стените трепереха кранове и тръбяха като парахода, с който дойде от Виена, носейки в себе си тайната: изхода от края на партията шах с живи фигури. Този изход го знаеше само той ­ и един стар, грижливо проучен във всичките му описани и готови за прочит ходове вариант отпреди три века, още от времето, когато на шаха са му викали затрикион. Така наречените играчи Величкович и Конда-младши трябваше само да се движат по предварително решените ходове. А съдбата на фигурите и на неговите съграждани, избрали тези фигури, бе запечатана в тях още преди триста години, като единствената разлика беше, че днес, вместо да са черни и бели като врани, костюмите бяха червени и бели

Коич стана от леглото, погледна стаята през огледалото и се учуди, че вече няма брада. Лицето му се стори хубаво, но някак меко и нежно, като че не беше мъжко, и му се прииска да се грижи за него. После замижа и каза сам на себе си:

­ Първо се измий, пък утре Бог ще ти даде някоя нова мръсотия!