ЗАПИСКИ. 1970 - 1993

БЕЛЕЖКА НА ИЗДАТЕЛЯ

Настоящото издание включва записките, водени саморъчно от Константин Павлов в две тетрадки с твърди корици – Голяма и Малка. Някои от тях са нахвърляни на отделни листове, грижливо запазени от съпругата Мария Павлова, други са преписвани или правени от нея под диктовката на поета. Основната част от тия записки, подбрани и подредени от автора им, излезе през 2000 г. в издателство "Жанет 45". Тук читателят ще намери повече от 60 нови фрагмента, както и отделни отговори от интервюта и на анкети, които поетът даваше винаги писмено или с изричната уговорка непременно да изчете и одобри, преди те да бъдат отпечатани. Независимо че отделни редове или цели пасажи от тях читателят ще открие в приживе издадените от поета "Записки. 1970 – 1993", решихме да ги повторим и в техния първоизточник – споменатите интервюта, едно, за да съхраним оригиналния им вид, и второ, за да покажем крайно своеобразния процес на авторовия подбор.

ТРИ НЕЩА

по повод новото издание на

”Записки. 1970 ‒ 1993“

от Константин Павлов

Първо: книгите на Константин Павлов свършване нямат. И докато още беше жив, с единия крак в утробата на Кита, и след това, когато се потопи в света на мълчанието, та до днес – девета година след смъртта му, тези книги не спират да се пишат и самоиздават. И последното тире да изчегъртаме от паметника му – пак ще изпадне, ще долети от нищото някоя току-що написана страница. Необяснима е тая магия и преображение на Словото, което сякаш се самозаражда и заживява собствен живот. Имаме немалко такива примери в нашата история и преди Константин Павлов, но Константин Павлов е последният. Все по-далечна, уви, става днес сянката му, но и все по-висока – и това не е зрителна измама, не, а явление небесно, което тепърва ще си търси името.

Препрочитам книгите (цели три!), в които отпреди повече от четвърт век стои името ми като редактор, и не мога да ги позная. Не мога да позная стиховете в тях – аз ли съм ги чел, или Коста преди час-два ги е написал и ми ги е пуснал в пощенската кутия? И кой на кого си е продал душата: авторът на времето или времето – на автора, та толкова свежест, буйство на въображението, пъргавина на ума има у тях...

Второ. Както и да ги наричаме: максими или афоризми, опити или изповеди, изречения, наблюдения, фрагменти и пр., записките на Константин Павлов – вече наречени от него именно така! – са не толкова смайващи със своята дълбочина и простота прозрения, нито пък акробатични ”автокоментарии“ на художествените му текстове, колкото цели самостоятелни стихотворения и поеми. С тях поетът като че ли изобретява свой нов жанр, свой нов шифър – и към тайнствената природа на собственото си творчество, и към всичко онова, което ни заобикаля и съпътства – Време и Слово, Дух и Памет, Вина и Възмездие. Затова, мисля си, оня който ще пристъпи към следващото им издание, трябва непременно да включи и събраните стихотворения на поета към тях. Само така утрешният читател на Константин Павлов ще успее да си проясни и обясни донякъде образа на един от най-неразгадаемите пришълци в космоса на българската народна песен и световната поезия.

И накрая: това трето допълнено издание на Записките беше повикано на бял свят от Мария – съпругата на поета. "Не ме вика Коцето, и това си е" – все ще въздъхне, като се съберем, тя. "Е като не те вика, Мими – отговарям й аз сега, – ето че ти го повика. Благодаря ти." Мими и Доди, дъщерята на Коста, бяха – и са! – неговите духчетата. Така ги нарече веднъж самият той. Минавахме край църквата ”Св. Седмочисленици“ и двамата с Румен се мъчехме да го отклоним от правия път към къщи, където бързаше да се прибере. За миг Коста спря, вдигна показалец към небето и с пресъхнала уста отчетливо произнесе: "Мими и Доди са моите добри духчета. Те ме пазят."

Друг такъв добър и верен дух десетилетия наред беше – и е! – художникът на това великолепно издание Светлин Русев. Мнозина не знаят, но на Светлин Русев българската поезия дължи ред свои образци. За всяко ново стихотворение Светлин носеше на Коста по бутилка уиски. Макар и да живееше в пълно разбирателство и братска дружба със съветските и полски водки, всеки ден в пет часа Коста започваше да звъни на Светлин и да го вика, а Мими преписваше стихотворението... Не по-малко признателен съм и аз днес на Светлин, който с юношеска всеотдайност се зае да меси и пълни формите с жилавото тесто на този хляб наш насъщен. Благодаря и на Мира, която трептеше, докато преписваше новите фрагменти от Записките, но допусна само две грешки. И на себе, че не ги затрих, докато ги разнасях в раницата си нагоре-надолу по пернишките баири да им ги чета на глас.

Георги Борисов

10 април 2017 г.

http://www.bitelevision.com/zapiskite-na-konstantin-pavlov-pogled-v-laboratoriyata-na-tvoretsa/

Георги Борисов

НАДПРЕВАРВАНЕ

                В памет на Константин Павлов

Приятелят ми Н – тиренце – ов,
поет, до смърт от себе си отчаян –
и от една любов,
платена, както пише, с неговата пот
и с покрива случаен
на нейната таванска стаичка
под наем,

ми прати днес
по първите петли
и двойка гарвани
от махалата
едно по-леко,
както го определи
впоследствие на стъпалата,
нахвърляно за разтоварване и надпреварване
със себе си самия

стихотворение

на К.П. посветено – негов бог
и мой – по волята на случая –
комшия
и жив урок,
и упрек жив

– да не говорим за пророк
горчив
или за водката,
изпита с него в лодката
пробита
(без да се смята кучето)
на дъното
за вдигане на кръвното
на Кита
и наше здраве,

на метри от муцуната му сита,  
преди да тръгне да се дави
сам на сушата
по други части на планетата,
и в чест на празника –
насилственото му изпразване –
по волята на случая –
след три десетилетия
утробно
мълчание
и пушене
отровно –

а иначе съсед,
от най-обикновените наглед,
като изключим
лекотата
и точността на прилепа,
с която взимаше
нагоре стъпалата
и първите места
без право на участие
в надбягванията с препятствия
и с конната милиция на силите
за ред и чистота –
с цигарата в уста
и без едно
разкъсано влакно
и сухожилие,

а за да бъда точен
и немногословен –
сочен
за най-опасния
между бегачите
по гладко бягане до днес,
републикански
впрочем
първенец,
световен

(ако е гладко
острието на бръснача
под клепача
сутрин в шест
за слепия
с десетилетия,
ако е гладко то за гърлото,
върху което
с ботуши скача
преследвача,
ако е гладко
нощем точно в три
за босите
пламтящи ходила на вестоносците)

и сам бръснач,
в адамовата ябълка опрян
на другия Адам –
ангелогласния,
от дявола наточен
и прибран
от Господа
където му е мястото –
от лявата страна
или от дясната,
не знам,

но ако вярваме
на гарвани
и все по-честото
наоколо ни
местене
на земни пластове
и пластове божествени,
въздушни маси,
приливни вълни
или тълпи,
заключени
в пространства безвъздушни
от други хора,
плътно помежду си скупчени
от страх
и нечовешки скорости,
на цели,
за живот обезумели
територии,

и там,
по-горе,
не спира явно
неговото
противодържавно
самоубийствено
тютюнопушене
и надпреварване
до пълна изнемога –    
не с някоя разюздана стихия,
не с Бога
или звяра
надпревара –

със себе си самия –

най-бързоногия и най-следен
от Древна Тракия
до днешен ден
певец у нас,
излязъл жив
и пръв
след Йона
от китовата паст –
край врящия казан на стадиона
и пеещите риби на площада –
(и с други две –
в таванската му стая) –
да чака Оня,
(дето ще се появи на края)
по някоя цигара да изпушат
и за награда –
като му спрат парите
да го гони
(на Оня)
и въздуха – да го подслушва
и под водата
на душа
– да му изпее нещичко за ада
и за душата! –

 след почетната,
– тъй де! –
обиколка –

и кръг след кръг –
от първи – до деветия,
по своя воля
и по волята на случая,
през крясъците:
”Браво!”
”Бягай!”
”Долу!”
за следващите три десетилетия
отново влязъл
в царството на ужаса –
с венец от лавър,
смазан десен крак
и с два бръснача
вляво
под езика,
без вик на отчаяние
един
да издаде
отново –
като не може с бяг
недостижим
или с нашепнати от бога
два-три стиха
да трогне
никого,
дори дете –
с мълчание
да ни надвика,
с мълчание
от ада да ни изведе –

и млъкнал,
и се спрял,
и се обърнал,
и както бил в тунела крак запънал
до посиняване
като хлапе, което млад баща
ще блъсне всеки миг в дълбоката вода –
въздъхнал
и потънал
цял
от срам
и отвращение
до следващото появяване
и изкупление
по залез,
бос,
надвесил пламнал лоб
над къкрещия две хилядолетия
в гърнето боб
и с показалец,
вдигнат към небето

откъдето,

докато чаках тази сутрин вдъхновение,
дочух като в просъница
по изгрев слънце
свистене на ята
и чупене на клони,
изтичах бос веднага на балкона
откъм двора
и видях
от шестия етаж
как двойка щъркели
величествено прелетя
и върху покрива
положи мокра
кошница
с едно новородено
току-що
стихотворение –

а казано по-простичко –

отроче
мъжки пол, –
позавъртя се и се вдигна
с утринната пара    
между жиците,

не можех да повярвам на очите си,
а то,
понеже явно търсеше
гнездо
или пък вече бързаше
перо да точи
и времето да изпревари,
след няколко несигурни поклона –
до кръста голо –
скочи
с глава надолу,

от ужас зажумях
и вече бях на двора,
когато пак очи опитах да отворя –
от него нямаше наоколо следа,
огледах най-невероятните места
за криене,
и дупки,
в мазето слязох
и с фенер обиколих,
и пак не забелязах
стих,

тогава горе нещо изпращя
и се отчупи
и между двата клона,
та на третия,
с най-многото череши,
увисна като паяк
и се свлече
за следващите три десетилетия
отново Оня,
дето ще се появи на края
и в друга някоя история с таванска стая.